Джони Деп, Шарлот Генсбур и любовта

/ За любовта, Психология и кино

 

През далечната вече 2004г. излиза непретенциозният филм „И заживели щастливo[1] на френския режисьор от еврейски произход Иван Атал. Въпреки че лентата не оставя кой знае колко забележима следа в киното, независимо от помощта на говорещия френски Джони Деп и музиката на Рейдиохед, тя е един изключително жив и пълнокръвен портрет на начина, по който функционира любовта и човешкото желание въобще. Филмът е история за тримата приятели Винсент (Иван Атал), Джордж и Фред, които са  оплетени в собствените си любовни мечтания. Компания им правят съпругите на Винсент и Джордж – Габриел (Шарлот Генсбур)  и Натали, които пък са заети със собствените си вълнения. Разбира се, има и любовница, като учудващото не е нейното присъствие, а че е само една.

За хората, които не са гледали филма, ще предам сюжета накратко. Историята започва с чаровно „разфокусираната“ Габриел (Шарлот Генсбур) и продължава със все така разфокусирани в реалния си живот, но фокусирани в бляновете си, персонажи. Нека да проследим накратко всеки един от тях. Джордж води окопна война срещу съпругата си (ултра феминистка) и страстно си мечтае за нов мерцедес и нова жена. Фред е непоправим Дон Жуан, но му липсва семейния уют. Винсент небрежно завижда на Фред, но вече е осъществил своето намерение и си има любовница. Съпругата му Габриел пък преследва своя любовен блян, приел образа на Джони Деп, в ембламатична сцена, която се превърна в неофициален видео клип на песента „Creep“ на Radiohed.

Всички тези разминавания между реалност и желание, представени чрез страстите на героите, чудесно описват често наблюдаваната ситуация от истинския живот, в която човек не е щастлив с това, което има и винаги мечтае за нещо друго. Защо се получва така? Иронично е, че  отговорът на този сложен и съвсем немаловажен въпрос, плува свободно в пространството и може да бъде открит на странни места като Фейсбук, например. Ето на какъв пост можете да попаднете, ако имате във фейсбук групата си приятели, които се увличат по психоанализа например:

Славой Жижек

В превод, професор Славой Жижек казва: „Щастието никога не е било важно. Проблемът е, че не знаем какво наистина искаме. Това, което ни прави щастливи, не е да получим това, което искаме, а да мечтаем за него. Щастието е за опортюнистите. Затова смятам, че наистина удовлетворяващ е единствено животът, изпълнен с постоянна борба и най-вече – борба със себе си. Ако искате да останете щастливи, просто останете глупави. Истинските господари никога не са щастливи; щастието е категория на робите.“

Все едно го е писал човек, склонен към депресия, но професорът е много прав, особено в подчертаните редове: „…Проблемът е, че не знаем какво наистина искаме. Това, което ни прави щастливи, не е да получим това, което искаме, а да мечтаем за него.“

Желанието наистина е генетично свързано с въображението и по- специално с фантазма. Причините са прости. В началото на своя живот малкото човешко същество не прави разлика между външна реалност и вътрешна реалност. В резултат на това първата стратегия на бебето, за да се справи с натиска на своите потребностите, е да си представи задоволяването им.  По подобен начин процедира и възрастния вече човек. Дали ще гони задоволяването на физиологичния или на любовния „глад“, той ще преживее всичко първо във въображението си. Ще планува, ще си представя, ще очаква и ще се надява на онзи вълшебен момент на щастие. За съжаление този момент на опияняващо щастие е или твърде кратък, или въобще не е опиянавящ, или си е чиста проба разочарование, а понякога е и пълна катастрофа. В най-добрия случай той плавно преминава в едно не толкова вълнуващо чувство и в този момент човек отново започва да мечтае, за да активира надеждата, че все пак един ден може да получи бленуваното задоволяване. Независимо дали мечтаем за нова чанта, нови обувки, нова кола, нов партньор, ние се надяваме да постигнем състоянието, в което нищо не ни липсва, наречено щастие.

Защо се случва това? На първо място, първичното задоволяване, което бебето се опитва да достигне в представите си, е изключително всеобхватно, защото слетите още потребности, движещи душевния живот, получават своето удовлетворение почти едновременно чрез майчините грижи. Така например, при кърменето бебето задоволява своите физиологични потребности (глада, жаждата) и същевременно получава обич и успокоение. Това състояние на пълно удовлетворение никога повече няма да може да се постигне след усложняването на психичния живот и въпреки това ще бъде постоянно търсено. Второ, пространството, в което бебето си представя задоволяването, а детето се губи в играта, е същото, в което възрастният човек фантазира, а артистът твори своето изкуство и само по себе си това пространство е вълшебно, защото нехае за действителността. То е здраво бронирано и ограниченията на реалността, заедно с нейните изсиквания не се допускат в него.

Какво означава това за любовния живот? В любовния живот всичко това има две много съществени проявления:

  • човек очаква чрез бъдещия си партньор да постигне онова всеобхватно и пълно задоволяване (щастие), което е имал в ранните години от живота си, но което за жалост по-късно остава недостижимо;
  • отношенията с партньора трябва да се случват по точно определен фантазмен сценарий. С други думи, това е личната ни представа как трябва да се развива нашата връзка с другия и включва както тривиалности като времето, мястото, декора на събитията, така и индивидуалните ни убеждения как точно трябва да ни обича другия – какво трябва да казва и прави, за да се чувстваме обичани. Проблемът е в това, че често тези убеждения се превръщат в изисквания спрямо партньора, на които той не може или не желае да отговори поради своите собствени виждания за това кое любов и какво означава да обичаш. Тази динамика се развихря в един втори етап на връзката, когато бурните емоции са отстъпили пред рутинното ежедневие и лайтмотивът на всеки влюбен „искам само да бъда с теб“ се трансформира в по-дълги изречения от типа „освен, че искам да съм с теб, искам още да ме гушкаш вечер преди лягане, да ми носиш цветя, да изхвърляш боклука/ да ми готвиш, да поддържаш чисто, да ми кърпиш чорапите, да не мрънкаш като пия и ходя за риба и т.н).

Разказана с магичния език на киното днешната фабула на любовта би звучала приблизително по следния начин.  Всеки човек – мъж или жена – предварително е написал основните моменти от своя съзнаван или несъзнаван фантазмен сценарии за любовта и има идея как трябва да изглежда главния герой.  Независимо дали жанрът ще бъде романтичен, драматичен, комедиен, фантастичен, екшън или хорър филм, важно е бъдещият партньор да изиграе добре ролята си. Когато обаче искаме да осъществим нашата фантазмена „кино продукция“ в трънливата реалност, може да се сблъскаме с неочаквани трудности. Всеобхватното задоволяване, на което се надяваме, може да се окаже със срок на годност, по-малък от очакваното, ако въобще се приближим до него. Още по-трудно става, ако наетият за главната роля актьор, излъже режисьорските ни надежди и започне с неуместни импровизации, отдалечавайки се от написания сценарий. С други думи лозунгът „Любовта съществува, докато двамата партньори разиграват фантазмите си “ става все по- болезнено реален. Какво правят обикновено хората в такива ситуации? Обикновено всички се завръщат в защитеното пространство на фантазма. Някои обявяват нов кастинг за главна роля и чакат подходящия кандидат, а други пренасочват енергията си към по-отдалечени от любовния живот цели като кариерата, децата, хобито и т.н. Така или иначе голяма част от хората разбират с опита си, че режисьорският им талант може да бъде силно ограничен от действителността и че поетичната любов е обикновено късометражна. Или това е умението да можем да направим компромис, когато е възможно!

В същото положение са и героите от филма на Иван Атал „ И заживели щастливо след това“. Всеки един от тях е във фантазма си за по-щастлив живот. Винсент дори се опитва да го постигне със съмнителен успех в реалността, изневерявайки на съпругата си, а на Фред му предстои да разбере дали е успял, ставайки баща. В края на филма, когато всички уж са помъдрели и постигнали баланс между фантазъм и реалност, изведнъж героите на Джони Деп и Шарлот Генсбур се оказват отново рамо до рамо в тясна асансьорна кабинка. Притеснени от своите взаимни чувства, те се отправят на най-дългото пътуване с асансьор, което сме виждали. Толкова дълго, че зрителят с основание се чуди при разменените интимности между двамата, дали това  се случва в реалността или във вълшебния свят на мечтите.

И ако психоаналитичната теория е малко тромава в обясненията си, то поезията е очарователно ефирна в описанието си:

 

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

 

„Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!“

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

 

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда.

 

(Джани Родари)

 

Автор: Михаил Михайлов

 

[1] Заглавието на филма е неофициално преведено на български език от автора на статията и се базира на аглийското наименувание And They Lived Happily Ever After”. Оригиналното заглавие на френския филм е “Ils se marièrent et eurent beaucoup d’enfants.

 

0