„Пазители на галактиката (Vol. 2)“ поставят въпроса за бащата

/ Психология и кино

„Лековатият Холивуд“ наричам продукции, които не си поставят за цел развиването на някакъв психологизъм, дори напротив. Тези произведения на седмото изкуство насочват старанието си към магията на танцуващите образи, забравяйки понякога, че киносалона не е стриптийз бар. Въпреки това и те не могат да избягат от психологическите алгоритми. Волно или неволно  натискат правилните клавиши за мелодии, които не само понякога не са фалшиви, но всъщност учудват със своята психологическа правдивост. Точно тези „вълшебни“ моменти  са моята цел.

Психология и кино, въпроса за бащата, психологически анализ на филм, символичен баща, въображаем баща, реален баща, тотем и табу, Лакан, Фройд, за какво служи бащата

Пазители на галактиката: Втора част“ се появява на големите екрани  през 2017г., три години след като Питър Куил и компания ни спаси от болните въжделения на Ронан Обвинителя. Продължението остана вярно на имплицитно направеното обещание в първата част и направи от въпроса за бащата своя централна тема. Нейното помпозно въвеждане във филма не може да не бъде разказано. Мистериозният „papa на Питър прави своя дебют на гърба на голямо яйце, яздено из космоса. Дали това беше Световното яйце от Орфическата космогония или футуристична мебел не става ясно, но шикозният ордьовър е богато украсен със следните второстепенни сюжетни линии : хуманоидното дърво Грут се опитва да порасне, илюстрирайки цикличното време; енотът Рокет ще се опита да се справи с липсата на родителска любов в детството; Йонду Удонта с цената на живота си ще получи своето двойно признание; Гомора и Небула ще се опитат да се справят със сиблинговата си ревност, а Дракс Унищожителят ще се опита да убеди една емпатийна калинка, че е много грозна, докато тя прави опити да се хареса на компанията. Не ни остава нищо друго освен да си сипем чаша сухо бяло вино, докато измислим основното ястие и десерта.

В интерес на истината „Пазители на галактика (Vol. 2)“ ни представя един почти всеобхватен фройдистко- лаканиански прочит на въпроса за бащата. Действието във филма удобно проследява неговото развитие. Около двадесетата минута въпросът за бащата ще влети под маската на Бог, яхнал яйце. Около тридесетата се ще се скрие зад усмивката на Дейвид Хаселхоф. След около час и половина ще ни сблъска с миналото ни, а  тридесет минути след това ще изстине в очите на отиващия си Йонду Удонта. Неговата многоликост ще ни покаже различните измерения, чрез които въпросът за бащата присъства в психичното ни.

Първите две негови превъплъщения – на Бог и на идеализиран герой – ни се разкриват във филма в рамките на минути: Богът Его (Аз) се оказва биологичния баща на Питър Куил. Той спасява сина си и неговите спътници от патологично нарцистичните Суверени, които се канят да изпратят в небитието нашите пазители. Благият Его ще покани сина си на своята планета миг преди да облекчи физиологичните си нужди. Ако прескочим напред в действието и отидем на въпросната планета, ще заподозрем Его, че има родствена връзка с Кранг от „Костенурките нинджа“. Миловидният бог се е скрил в центъра ѝ под формата на запленен от фикс идеята си гигантски мозък, който контролира всичко наоколо (не че в крайна сметка това му помага). Връщайки се към нормалния ход на действието, ще заварим как Питър Куил запознава Гомора с второто превъплъщение на въпроса за бащата- идеализираният баща. Когато бил малък той си предствял, че неговият баща е звездата от 80-те и 90-те години Дейвид Хаселхоф. По това време актьорът играел в сериала „Рицарят ездач“ и се борел с престъпността. Питър носел негова снимка и твърдял пред другите деца, че това е баща му, който често отсъствал заради своите ангажименти.

Въпреки че на фокус е бащата, измеренията на божественото и идеализираното се отнасят до родителските фигури въобще. Тези измерения са подробно теоретизирани в двете произведения на Фройд- „Тотем и табу“ от 1913г. и „Семейният роман на невротиците“ (целият в пет страници) от 1908г.

    От първото произведение разбираме, че в даден момент от детството родителите, в частност бащата, се преживяват като божества и представляват техни първообрази. „…Бог не е нищо друго освен един превъзнесен баща“ ще отсече Фройд през 1913г. в „Тотем и табу“, докато се опитва да ни обясни как религията възниква от тотема. Това детско надценяване е толкова силно, че ще се завърне под формата на фантазии малко преди настъпването на пубертета, когато родителските фигури вече са започнали да губят от блясъка на своята изключителност. Фантазирайки около възможността да има по- изискани родители, детето ще се опита да възстанови щастливото време, в което неговият баща му е изглеждал най- силен, а майка му най- милата и красива жена. Това е най- романтичната глава от „Семейния роман на невротиците“ на Фройд. Причинно- следствената връзка е следната: Поради своето развитие малкото дете ще открие, че родителите му не са тези герои, за които по-рано ги е мислило. Малко преди юношеството окончателно да ги детронира, детето ще изобрети фантазия, в която ще ги замести с по-изискани фигури, за да възстанови изгубеното време на тяхното величие.   Идеализация и  фантазия за възстановяване са ключовите думи тук, а идеята, съзнателна или не, да се използва Дейвид Хаселхоф като фантазмен вариант за идеализирания родител, който трябва да спаси Питър от липсата на такъв в реалността, е колкото комична, толкова и гениална. Идеализацията в случая се изпълнява от това, че Питър Куил не е избрал общ работник да му бъде баща във въображението, а звезда от 80-те и 90-те години на миналия век. Фантазията се презастрахова не само от това, че Питър Куил си е мечтаел, но и от самия герой на Дейвид Хаселхоф в „Рицарят ездач“, за който в интрото на всеки епизод се казва, че е „…човек, който не съществува“. Възстановяването е свързано с въображаемото запълване на реалната липса на баща, но лесно се асоциира и с една дума, която върви ръка за ръка с Дейвид Хаселхоф- спасител (от „Спасители на плажа“). Комично и гениално. Десет минути наситени с фройдизъм, който можем да обобщим с понятието Въобръжаем баща на Жак Лакан. Фикцията, която покрива човека в тази роля с образ, който може да ни харесва или не, на който може да искаме да приличаме или да не приличаме.

Час и половина след началото на филма, образно казано, детството ще отстъпи мястото си на юношеското разочарование и смъртоносната битка между поколенията ще започне. Причината е издържана в сталинистки стил. Богът Его се справил със своята слабост, като убил човека, който я предизвиквал- майката на Питър Куил. Невероятно решение на проблем за всемогъщ бог на милиони години. За съжаление, този без съмнение интeресен елемент от филма, няма да успеем да засегнем. Но да не се разсейваме! На сцената, разкъсван от изстрели, се изправя третото поред превъплъщение на въпроса за бащата- митичният, Реален ще каже Лакан, праотец на първичната Дарвинова орда. Този път той няма да лети на гърба на яйце, а на специално създаден за него мит- този за отцеубийството.

В споменатото произведение от 1913г. Фройд, опирайки се на психоаналитичнитe прозрения и концепциите на тогавашната антропология, създава мит, чрез който ще обясни възникването на религиите (от тотема) и на обществото (от табуто). Митът се изразява в следното: в древни времена хората живеели в малки орди, на чело на които стоял брутален, ревнив баща, който обсебвал всички женски и прогонвал подрастващите синове. На практика произволът му бил неограничен. В даден момент синовете, разпокъсвани от противоречиви чувства на омраза и страх от една страна и на възхищение и обич, от друга, ще въстанат срещу бащата. Омразата ще ги подтикне към убийството. Възхищението и желанието да обсебят силата му – към канибализма, а обичта ще се завърне под формата разкаяние и вина. Водени от тези две чувства, те ще забранят отцеубийството, а за да гарантират, че няма на свой ред да станат жертва в конкуренцията за жените, ще забранят кръвосмешението. И така, според Фройд, от забранените грехове на Едип цар, ще се родят религията и обществото.

  Срещу това тотемично превъплъщение на бащата, убиващ децата си, Питър Куил и „братята му по оръжие“ ще започнат битка. В крайна сметка те ще успеят да взривят самозабравилия се Бог, следвайки Фройдовия мит. Но там, в мита, съществуването на бащата не свършва с неговата смърт. Напротив, той ще се завърне по-силен – казва Фройд, под формата на тотем, а по-късно и на божество. Всичко, което приживе е забранявал, вече ще има статута на закон. Всъщност мъртвият баща, този, от когото идват забраните и  „…е за убиване…“, както казва един психоаналитик, в един различен вариант ще стане много известен в лаканианската перспектива като Символичен баща. Лаканианският Символичен баща е доста по-активен и има две основни задачи: едната е да признае детето, с което да позволи придобиването на идентичност, а другата е да въведе Едиповите забрани и да ограничи майчиното наслаждение спрямо детето.

Разбира се голяма част от това липсва във филма. В него Символичният баща и функцията му са загатнати чрез персонажа Йонду Удонта. В първата част от поредицата взаимоотношенията му с Питър Куил в един по-мек вариант много приличат на тези между праотеца и синовете от коментирания мит.  Йонду Удонта обявява награда за своя възпитаник, преследва го с намерение да го убие и в един момент почти успява. Въобще, трудно е да повярваме, че изпитва топли бащински чувства. Питър Куил от друга страна не му остава длъжен – бунтува се и го мами всякак.

Във втората част от поредицата топлите бащински чувства вече не са толкова срамежливи и излизат на показ. Оказва се, че през цялото време Йонду е бдял над Питър и го е пазил. Малко преди да загине и да се прероди в Символичния баща започват редица интересни събития, следващи споделената до тук теория:

  1. В лаканиански дух Йонду Удонто ще признае Питър Куил за свой син с думите: „Може да е бил твой баща, момче, но не беше твоето татенце. [] Късметлия съм, че си моето момче“.

  2. Във фройдиски дух Питър ще се помири със своя пастрок досущ като разкаялите се синове от Фройдовия мит, които ще потърсят своето помирение с мъртвия си баща чрез тотемичната си система.

  3. На мястото на завета (законите) на Символичния баща ще зазвучи песента на Кет Стивънс „Баща и син“.

  4. Приемствеността на завета през поколенията ще бъде изразена чрез взаимоотношенията между Питър и подрастващия Грут.

  5. Едва след установяването на Символичния баща и предполагаемата му регулираща сексуалността функция, „неизказаните неща“ между Питър и Гомора ще ни намигнат по един нов начин.

Ето как една лековата холивудска продукция успява по също така лековат начин да разкрие различните измерения, чрез които бащата присъства в психичното ни. Като Бог, като герой, като чудовище и като закон.

 

Автор: Михаил Михайлов

 

0