Коронавирус: Как се отразява социалната изолация на психичното ни състояние


     Социална изолация, социална дистанция и физическа дистанция


Психичното здраве е притиснато от условията на противоепидемичните мерки и още преди тяхното затягане специалистите започнаха да предупреждават, че последното няма да се измъкне ненаказано. Дебата се завъртя предимно около тревожността и стратегиите за справяне с нея, травматизма и ефектите на социалната изолация. От трите изброени социалната изолация се превърна в призрака от гардероба, който Световната здравна организация се опита да скрие първо зад понятието социално дистанциране, а след това зад още по-далечно и безлично звучащото физическа дистанция. Както виждаме, думите социално и изолация в комбинация упорито се избягват, когато официално става дума за противоепидемични мерки. Играта на думи продължава и някои дори заговориха за дистанцирано социализиране, призовавайки ни към някакъв вид проактивност (както е модерно да се казва). Всички тези усилия са абсолютно напразни, поне в родната действителност и никой вече не ни убеждава, че физическото дистанциране няма нищо общо с изолацията. Напротив, когато специалистите коментират темата, те говорят за ефектите, които социалната изолация има върху психичното състояние, а не за стоенето на един метър от околните, каквото представлява физическото дистанциране. Защо е толкова опасна социалната изолация?

     Социална изолация


Социалната изолация е състояние на пълна или почти пълна липса на контакт между индивид и общество. Тя включва оставане вкъщи за дълги периоди от време, липса на комуникация със семейството, познати или приятели и умишлено избягване на всякакъв контакт с други хора, когато тези възможности се появят. Причините за социалната изолация могат да бъдат най-различни – от психично разстройство до напреднала възраст, която не позволява поддържането на социални контакти. По-важното в случая обаче е, че ефектите ѝ са сравнително добре изучени и леко плашещи.

Продължителната социална изолация се отразява и на психичното и на физическото здраве. Следните изследвания установяват, че продължителната социална изолация води до:

 

1. Депресия, влошено качество на съня, спад на познавателните възможности и засяга тялото, като води до влошена сърдечно-съдова функция и намален имунитет (Hawkley & Capitanio, 2015).

2. Увеличава риска от развитието на коронарна болест на сърцето с 29% и риска от инсулт с 32% (Valtorta et al., 2016).

3. Увеличава риска от деменция при лица над 50 г. с 40% (Angelina Sutin et al., 2018).

4. Удвоява риска от преждевременна смърт при афроамериканците, а при бялата раса го увеличава с 24% (Alcaraz et al., 2018).

5. Уврежда имунната система (Cole, 2015).

6. Увеличава вероятността от развитие на Алцхаймер в късна възраст (Wilson et al., 2007).

7. Води до намаляване на плътността на сивото вещество в левия темпорален лоб (Kanai et al., 2012).

 

Изследванията по темата са много, а резултатите от експериментите с насекоми, птички и бозайници са не по-малко впечатляващи. Ето защо Световната здравна организация не иска най-важната противоепидемична мярка за борба с COVID-19 да има нещо общо със словосъчетанието социална изолация и предпочита далечно звучащото физическа дистанция.

     Защо социалната изолация вреди


Според акцентиращите върху тялото обяснителни модели  социалната изолация и самотата водят до поведенчески и физиологични промени. Поведенческите промени са свързани с развиването на  нездравословни навици като пушене, пиене на алкохол, употребата на наркотични вещества и медикаменти, които увреждат по принцип здравето.

Физиологичните промени се изразяват в ендокринни реакции и структурни промени в мозъка. Ендокринните реакции са свързани с по-високите нива на стрес, до които води социалната изолация и съответно с вредното действие на стресовите хормони. Структурните промени в мозъка се дължат на това, че участъците в мозъка, които са отговорни за социалното взаимодействие, не се използват и това води например до намаляване на сивото вещество, както бе цитирано в едно от изследванията по-горе.

Колкото до психологическите обяснения – на тях ще обърнем внимание по-долу.

     Къде сме ние


Ние сме все още далеч от ефектите на продължителната социална изолация, но психичното напрежение расте и се проявява под различни форми като тревожни разстройства, депресивни реакции, домашно насилие и преобладаването на различни негативни чувства като страх, гняв, тъга и др., както установяват изследванията, проведени на родна почва. Можем дори да твърдим, че Голямата Великденска Разходка бе опит това психично напрежение да се разтовари. От психологическа гледна точка ние може да интерпретираме това или като отреагирване или като нюанс на проблематичното в теорията понятие преминаване към действие. Отреагирването се състоеше от една страна в отдаване на отложените удоволствия, а от друга – в реализирането на вътрешната съпротива срещу ограничителния режим. Преминаването към действие е валидно за случаите на онова импулсивно взето решение, чийто смисъл бе да се пренебрегне опасността и да се възстанови състоянието отпреди пандемията с цената дори на закононарушения и риск за здравето (собственото и на близките).

     Как да си обясним психичното напрежение


Психолозите обясняват покачващото се психично напрежение с това, че в условията на противоепидемичните мерки, хората загубиха обичайните си форми за задоволяване и активностите, чрез които изпитваха удоволствие. Елементарните удоволствени ритуали като посещенията на кафенета, театри, кина, спортни зали, общуване с приятели, разходки в парка се превърнаха в невъзможни, а какво да говорим за по-амбициозните ни хрумвания?

Съответно и решенията за разтоварването на психичното напрежение са фокусирани върху изобретяването на нови форми на активности, чрез които да изпитваме удоволствие, запазване на някаква имитация на старото ежедневие, много общуване и всичко това чрез социалните мрежи. Дали обаче комуникацията през социалните мрежи може пълноценно да замести живото общуване и живата социална връзка? Възможно ли ефикасно дистанцирано да се социализираме благодарение на мобилните приложения? Отговорът не е много розов и зависи от възможностите на Вашия дисплей.

А за да го разберем по-добре, ще трябва да се завърнем към младата психотерапия от миналия век – онази, която е лекувала танцуващия валс хайлайф във Виенските салони и обикновените войници, заровени в окопите на Първата световна война.

     Как се отразява социалната изолация на психичната ни реалност


 Социалната изолация оказва изключително интензивно влияние на нашата психична реалност. В момента се оформят две групи от хора, при които това влияние най-лесно се наблюдава: на тези, които живеят сами и на семействата с малки деца. Първите потъват все повече и повече в своята психична реалност, а вторите нямат време да се завърнат и отпочинат в нея.

     Психична реалност – възприятие – представа – проверка на реалността


Нашата психична реалност е съставена от представи, а те се основават на впечатленията от реалността или казано по друг начин – на информацията, която нашите възприятия (визия, звук, аромат, вкус, движение, допир,) улавят и начина, по който  я обработваме и осмисляме. Ако вземем например личната ни представа за коронавируса, лесно можем да си дадем сметка, че с течение на времето тя се е променила и е била една през месец януари и друга сега – през месец май. Представата за вируса на самия генерал Мутафчийски се промени доста през времето и COVID-19 се превърна от безобидна инфекция, спрямо която сезонният грип бе много по-опасен, в смъртна заплаха.

 А сега можем да вземем за пример любимите ни, наскоро отворени паркове. Както казахме, всяка една наша представа се ражда от възприятието. Тя е, така да се каже, негово повторение вътре в нас. Ето защо ние можем да мислим за така бленувания парк (да си го представяме) без парка да е пред очите ни. В нашата психична реалност той съществува във всичките осезаеми за човека модалности: визия, звук, аромат, движение, допир (топлина), свързваме го и с вкусове даже. Нещо повече – ние имаме представи за най-различни паркове, от най- различни сезони, в най различни стилове, от най различни епохи, а понякога и със собствена националност. Проверката на реалността на първо време е процес, при който ние установяваме, че това, което си представяме, все още съществува. Но има един проблем – представите не са точен запис на реалността (какво го мислих, а какво излезе!), да не кажем, че понякога са едно доста изкривено нейно копие. Затова втората задача на процеса проверка на реалността е да коригира изкривяването между представа и действителност.

Какво се случва в  нашето принудително-социално-физическо-дистанциране? Комуникацията чрез приложение се оказва, че не може да покрие дори една трета от нашите сетивни модалности. Да, ние чуваме, ние виждаме, но не усещаме. Ние сме далеч от 3D-то на IMAX, какво да говорим за това да усетим, как скулптурата на тялото отразява светлината, как изкривява пространството, как се превръщаме във виртуозни оператори, сменяйки кадър след кадър с нашия обект, как някой издайнически нотки от гласа резонират в малки микро мимики, как аромата на тялото се смесва с въздуха. Така да се каже (от гледна точка на сетивните ни възможности), ние се опитваме да рисуваме като Рембранд с клиновидно писмо. Оттук имаме изкривени възприятия, изкривени представи и следователно изкривени резултати от  проверката на реалността, а в следствие на това – все по-сигурно потъване в психичната реалност, в която във фантазмен танц, хванати за ръце, танцуват нашите влечения и нашите страхове.  А както казва Фройд: „в света на неврозите, психичната реалност е решаваща“. Хората с проблеми, ще образуват или засилят съществуващите си симптоми, а другите ще усетят покачващо се напрежение от разминаването между психичната реалност и действителността и  импулсивно ще поискат да излязат навън, за да нанесат необходимите корекции между възприятие и представа.

     Психична реалност и фантазъм


На другия полюс са семействата с малки деца. Те нямат проблем с потъването в психичната реалност, те имат проблем, че не могат да се завърнат в нея, тъй като не остават никога сами и без работа за вършене. Човек има нужда непрекъснато да се завръща в своя вътрешен свят – там, където сънува наяве своите блянове, мечтае и фантазира, защото „…всяка отделна фантазия е осъществяване на желание, корекция на неудовлетворяващата ни действителност“ (Фройд). В това пространство царува принципа на удоволствието и затова човек непрекъснато, всекидневно се завръща в него, за да си почине от реалността.

Сега ни остава да се надяваме, че „отхлабването на мерките“, не е политически ход за изпускане на парата, а в основата му лежат научни доводи.

Автор: Михаил Михайлов

 

error20
Share this Post