Хълк и всемогъществото

/ Психология и кино

„Лековатият Холивуд“ наричам продукции, които не си поставят за цел развиването на някакъв психологизъм, дори напротив. Тези произведения на седмото изкуство насочват старанието си към магията на танцуващите образи, забравяйки понякога, че киносалона не е стриптийз бар. Въпреки това и те не могат да избягат от психологическите алгоритми. Волно или неволно  натискат правилните клавиши за мелодии, които не само понякога не са фалшиви, но всъщност учудват със своята психологическа правдивост. Точно тези „вълшебни“ моменти  са моята цел.

агресията

Предистория

За тези от Вас, които не знаят кой е Хълк, не са чували за него и грам не се интересуват от подвизите му по големия екран, ще направя кратка биографична справка, преди да премина към основното изложение, в което ще видим защо съм го избрал за един от най- добрите примери на чистата агресвност и всемогъщество. И така, историята на Хълк започва с д-р Ерик Бана. Д-р Бана е талантлив американски физик, който през 1962, няколко месеца преди да се разрази Кубинската криза, изправила косите на тогавашния свят, експериментално взривява създадената от него ядрена бомба. При експеримента обаче, д-р Бана поглъща солидно количество от неизследваните до тогава гама лъчи, които бомбата му отделя. За негов късмет всичко се случва в книжния свят на Марвел комикс,  в който е много по- вероятно след инцидент с непознати сили човек да се превърне в супергерой отколкото да умре. Точно това се случва и с него. След убийствена доза радиация д-р Бана не само не е умира, но се сдобива и с алтернативен Аз. Сходството между новия супергерой и някои други персонажи от литературата и киното, никак не са случайни. Бащата на Хълк, Стан Ли, признава, че е при създаването на своя зелен супергерой е черпил вдъхновение от романите „Странния случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ и „Франкенщайн“. Че д-р Джекил е прототип на Хълк е трудно да се скрие. И двамата са доктори, и двамата са добронамерени в своите експерименти, но и двамата имат алтернативен Аз, чудовище, което не се харесва на околните. И нелепата прическа, която наследява от Франкенщайн, изигран от Борис Карлоф през 1931, въобще не му помага . За разлика от своите британски прототипи, обаче, американският вариант е натъпкан до козирката с радиоактивни стероиди и хвърля сянка върху всичко около себе си. Пред тази американска мания за мощ Франкенщайн и д-р Джекил изглеждат като безпомощни калпазани.

Но нас не ни интересува как персонажа Хълк се развива през годините. За нас е важна неговата холивудска интерпретация, направена между 2003- 2015 – чудесен пример за чистата агресивност и всемогъщество. В нея Хълк е див, могъщ, безсмъртен и неуправляем като сигнална ракета.

 

Всемогъществото

В пресъздаването на този аспект Холивуд е хвърлил изключително много усилия. В детайлно визуализираната хаотична стихия от куршуми, бомби, ракети, лазери, извънземни, богове и измерения, не можем да не забележим всемогъщия и безсмъртен Хълк. За тези , които не са си губили времето с такива филми да повторя,  Хълк е всемогъщ и безсмъртен (за сега). А ние, ако сме честни поне пред себе си, трябва да признаем, че в добрия случай има моменти, в които идеята за всемогъщество въобще не ни е чужда. А в лошия случай и лекарствата няма да ни помогнат. Бизнесът добре използва това. Да си спомним заглавия като „Подсъзнанието може всичко“, „Път към могъщество и слава“ (и двете на един  автор),  „Изкуството да бъдеш бог“, „10 съвета за ламбърсексуалния супермен“ (това си го измислих) и т.н. Сега на мода са „Коучингите за  лидери“, а след време ще е нещо друго. Познайте от къде идва това увлечение по идеята за всемогъществото? Познахте! От детството! И то ранното. Все пак става дума и за психоанализа, няма как. Бързам да разочаровам тези, които асоциират психоанализата със секса- тук не става въпрос за никакъв секс. Всъщност в психоанализата сексът е само едно от проявленията на сексуалността, но ние и за нея няма да говорим. Ако са  останали някакви читатели след това разочароващо  уточнение, то те са на път да се запознаят с една психична инстанция, която непоколебимо пази убеждението, че ние сме ослепителни в своето съвършенство и могъщество. Дами и господа, представям ви краля на дансига-Идеалния Аз! Моля Ви, не бъркайте Негово Величество с Идеала на Аза (това, което се стремим да бъдем) и със Свръхаза (нашия безмилостен съдник, стигащ при някои хора до перверзна деспотичност). На Идеалния Аз въобще не му пука и за двамата, въпреки че с единия е по- близък. Неговото зачеване е обвито в мистика и за произхода му се борят три основни хипотези.

Според първата хипотеза в ранното детство незрелия Аз се чувства като едно цяло с То (резервоара на влеченията), което се преживява като идеално състояние. Под напора на реалността и нейните изисквания обаче на влеченията  се налагат определени ограничения и идилията се разпада.

Според втората хипотеза Негово Величество се ражда след идентификация с фигурата на майката, преживявана от малкото дете като всемогъщото същество (някои мъже са убедени в това и в късна възраст).

Трета хипотеза е френско творение и като такова е засукано като френска манджа, но за съжаление и с експлоатационни възможности на френски автомобил. Като пропуснем фактите от експерименталната психология, психоанализата, физиологията и дори оптиката (за илюстрация), които лежат в основата й, тя ни казва общо взето следното. Идеалният Аз се конструира в т. нар. „Стадий на огледалото“, характерен за периода между 6-я  и 18-я месец от живота на детето. До тогава малкото дете преживява своето тяло като разпокъсано, а състоянието му се описва като моторна импотентност и зависимост от кърмене. В Стадия на огледалото обаче, то бързо се научава да разпознава своя образ в отразяващи се  повърхности. Този отразен, виртуален образ, в контраст с досегашното усещане за разпокъсаност, обещава цялост, стабилност и автономност на тялото, каквито то вижда и в заобикалящите го хора. Именно с този цялостен и идеализиран образ детето ще се идентифицира. Затова му помагат и възрастните, които го насърчават да се идентифицира с отразения образ вербално и жестомимично, казвайки му „Това си ти!“, „Колко си красива“, „Колко си сладък!“, „Ще пораснеш голям и силен“ и т.н.

Грижата за малкото бебе обаче също подхранва мегаломанията, така характерна за Идеалния Аз. Според Доналд  Уникът, когато достатъчно добрата майка се отзовава винаги, когато детето я повика (както и трябва да бъде до една възраст) детето не си мисли, че някой му носи гърдата, когато е гладно например, а че тя се появява в пространството от силата на неговото желание. „Създава я“  ще каже британския педиатър и психоаналитик.

 

Проявления на Идеалния Аз

Нека сега да обърнем малко внимание на проявленията на психичната инстанция Идеален Аз, тъй като тя въобще не е толкова невидима. В  психотичните пациенти, които местят планети с мисълта си и биват коронясвани за императори под фамилията Бонапарт, ние наблюдаваме нейния най- див танц, а в нормалния случай тя по- скромно заявява своето съществуване предимно като възхищение и идентификация с известни, горделиви личности (и аз сетих за някои фенове на Бойко Борисов) и отрицанието на другия човек. Примери за отрицанието на другия човек можем да намерим безчет, както в кървавото наследство, което ни остави Партията майка, така и в някои развлекателни продукции, в които липсата на възпитание се насърчава под лозунга „Аз съм себе си“. Моля всички психопати, убийци, педофили, изнасилвачи и въобще всички, които си мислят, че по право им се полага по- предно място на опашката на живота да не бъдат себе си. Моля Ви се не бъдете себе си, а спазвайте социалните норми, за да можем да живеем заедно в мир.

Но да се върнем на Хълк. Неговата инфантилност чудесно се вписва в изброените теоретични постановки,  според които Идеалния Аз се формира в ранна  детска възраст. За да не се разколебаем в това си впечатление Холивуд се е подсигурил със следното: никой освен жената, към която изпитват топли чувства, не може да го успокои в моментите му на ярост. Досущ като голямо бебе. А това, че създателите му са се погрижили той да изглежда като мокър сън на амбициозния бодибилдър ни говори, че французите са били прави. Пленително е това, което искаме да се отрази в огледалото- нашето някогашно съвършенство. „Ох, на мама, най- сладкия, той!“.

 

Автор: Михаил Михайлов

 

0