Хълк и агресията

/ Психология и кино

„Лековатият Холивуд“ наричам продукции, които не си поставят за цел развиването на някакъв психологизъм, дори напротив. Тези произведения на седмото изкуство насочват старанието си към магията на танцуващите образи, забравяйки понякога, че киносалона не е стриптийз бар. Въпреки това и те не могат да избягат от психологическите алгоритми. Волно или неволно  натискат правилните клавиши за мелодии, които не само понякога не са фалшиви, но всъщност учудват със своята психологическа правдивост. Точно тези „вълшебни“ моменти  са моята цел.

агресията

Предистория

За тези от Вас, които не знаят кой е Хълк, не са чували за него и грам не се интересуват от подвизите му по големия екран, ще направя кратка биографична справка, преди да премина към основното изложение, в което ще видим защо съм го избрал за един от най- добрите примери на чистата агресия и всемогъщество. И така, историята на Хълк започва с д-р Ерик Бана. Д-р Бана е талантлив американски физик, който през 1962, няколко месеца преди да се разрази Кубинската криза, изправила косите на тогавашния свят, експериментално взривява създадената от него ядрена бомба. При експеримента обаче, д-р Бана поглъща солидно количество от неизследваните до тогава гама лъчи, които бомбата му отделя. За негов късмет всичко се случва в книжния свят на Марвел комикс,  в който е много по- вероятно след инцидент с непознати сили човек да се превърне в супергерой отколкото да умре. Точно това се случва и с него. След убийствена доза радиация д-р Бана не само не е умира, но се сдобива и с алтернативен Аз. Сходството между новия супергерой и някои други персонажи от литературата и киното, никак не са случайни. Бащата на Хълк, Стан Ли, признава, че е при създаването на своя зелен супергерой е черпил вдъхновение от романите „Странния случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ и „Франкенщайн“. Че д-р Джекил е прототип на Хълк е трудно да се скрие. И двамата са доктори, и двамата са добронамерени в своите експерименти, но и двамата имат алтернативен Аз, чудовище, което не се харесва на околните. И нелепата прическа, която наследява от Франкенщайн, изигран от Борис Карлоф през 1931, въобще не му помага . За разлика от своите британски прототипи, обаче, американският вариант е натъпкан до козирката с радиоактивни стероиди и хвърля сянка върху всичко около себе си. Пред тази американска мания за мощ Франкенщайн и д-р Джекил изглеждат като безпомощни калпазани.

Но нас не ни интересува как персонажа Хълк се развива през годините. За нас е важна неговата холивудска интерпретация, направена между 2003- 2015 – чудесен пример за чистата агресия и всемогъщество. В нея Хълк е див, могъщ, безсмъртен и неуправляем като сигнална ракета.

Агресията

Винаги съм свързвал темата за агресията с два цитата от ученическите си години: „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“ на Омир или по- сполучливото според мен: „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв- величав.“ на Гео Милев. Но нито гибелния гняв на древните гърци, нито величавата злоба на болшевиките, нито рицарите, превзели Йерусалим, нито конкистадорите, инквизиторите, френските революционери, фашистите, комунистите въпреки зверствата си могат да бъдат толкова добри примери за чистата агресия, колкото измисления персонаж на Хълк. И това е така, защото при всички от тях, при кои по- лесно, при кои по- трудно, ще открием агресията примесена поне с една капка удоволствие. Е, д-р Бана, веднъж си признава, че метаморфозата в Хълк май му харесвала, но самият Хълк е друго нещо. За да продължим обаче по следите на чистата агресия, ще трябва да хвърлим един поглед на теорията.

Петнадесет години са трябвали на Фройд , за да допусне в своята класификация на нагоните (влеченията) самостоятелното съществуване на деструктивното в човека. От 1905, когато за пръв път говори за нагон, до 1920, Фройд твърдоглаво следва поета Шилер, според когото светът се движи  от любовта и глада. Фройд е толкова верен на поетичната концепция, че през 1930 сам се учудва от себе си. Как е могъл толкова време да разделя влеченията на сексуални нагони[1] (любов) и себесъхранителни нагони[2] (глад) без да отдаде нужното внимание на разрушителните човешки пориви? И сам той не знае. Но през 1920, притиснат от клиничните данни, Фройд прави генерална промяна в теорията си за влеченията. Оповестява я в съчинението си „Отвъд принципа на удоволствието“. След публикуването му човешките влечения се разделят на сексуални нагони и себесъхранителни нагони, обединени под названието нагони към живота (или Ерос) и на нагони към смъртта (или Танатос). Целта на новопоявилите се нагони към смъртта е много проста: да върнат живото същество до състояние на  неорганична стабилност (смъртта наистина е едно от най-стабилните състояния, които познаваме). От икономическа гледна точка нещата са по- ясни. Ако при сексуалните нагони например царува принципа на удоволствието, при който процесът на разтоварване на напрежение се преживява като приятно чувство  (виж „Желанието. Част I“), то при нагоните на смъртта в сила е принципът на нирвана, чийто стремеж е да сведе всяка възбуда до нулево равнище (абсолютен покой). Тук наперено крачка напред може да направи холивудската интерпретация на Хълк. Тя притежава три достойнства, които го превръщат в един от най- добрите примери на чистата агресия. Първо Хълк се появява винаги в отговор на някакво дразнение (за Хълк няма приятни дразнения). Второ: колкото по- силно става дразнението, токова по- агресивен става и той. Трето: целта на Хълк е да унищожи дразнението. Едва след като унищожи дразнението и покоят е постигнат, той изчезва.

За жалост през 2017г. холивудският Хълк губи своите уникални черти, които го правят толкова добър пример за чистата агресия. Във филма „Тор: Рагнарок“ той е контролируем, разговорлив, по- зрял, остроумничи и най- важното наслаждава се на сила си. Всъщност е доста близо до пълното си обезличаване. В момента, в който д-р Бана започне да го контролира Хълк ще се превърне един обикновен супергерой.

 

Автор: Михаил Михайлов

[1] Многобройни влечения, който идва от тялото и целят своето задоволяване (преживяване на удоволствие). Проблемът е, че задоволяването може да бъде изключително модифицирано.

[2] Всички физиологични нужди, чрез които се запазва живота на индивида. Техен прототип е „гладът“.

 

 

0